Сега е тихо, тихо като в манастир,
камбаните завинаги замлъкнаха .
Една несбъдната мечта, небесна шир,
любов не прося, болката заглъхва.

Не чакам вече и не се ослушвам,
неравни стъпки, трясък на врата.
Резето спуснах, няма да отключвам,
дори да ме очаква тъжна самота.

Сега е тихо, тихо, някак нереално,
свеща догаря, пламъкът трепти.
Писмото недописано - банално,
не вярвам някой дълго да тъжи...


 

Прекрасен, но много тъжен стих, приятелко! Надявам се да си го изляла на листа и да си се освободила от тази тъга.
Прегръдка!:)