Имало едно време, така започват приказките. Имало ли е?! Колко време?! Дали е било, е, или ще бъде?!

     Имаше едно ранено коте, което се беше свило в най- тъмното ъгълче на избата. Седеше си там самотно, ближеше наранената си лапичка, въздишаше тъжно и само от време на време си позволяваше да отрони по една сълзица. Тази, неволно отронената, му беше и храна, и вода, и топлинка в тъжното ъгълче. Толкова беше свикнало с това състояние, че дори  не разбра когато "Той" влезе и протегна ръка към него. Примигна милото с очичко, сви се още повече, заприлича на малко кълбенце от пухкава прежда. Страхуваше се. Никой до сега не беше  протягъл добронамерено ръка към него. Никой не беше  му говорил с галещ глас.Никой не беше го гледал с толкова топли очи. Не, нямаше доверие, не е възможно да е истина това което се случваше , не бива да се доверява, не бива...
     На следващият ден, Той" отново дойде. Поднесе му паничка с мляко и седа при него, говори му, протегна ръка да го погали,но то страхливо се отдръпна отново към ъгълчето. Това се повтаряше всеки ден в продължение на много седмици. Постепенно котето започна да се доверява, разреши да го погали, след това да го вземе на ръце. В един слънчев ден дори го последва навън. Странно и за самото него, но вече не беше онова тъжно, ранено и зохвърлено коте, дори лека усмивка просветваше в очичките му. Колко е хубаво навън! Колко топло галят лъчите на слънцето...и неговите ръце! Как радва слухът песента на птичките...и неговият глас,изричащ мили думи! Повярва котето, повярва, че може да е щастливо, обичано и никога повече самотно. Животът е приказен...!

     Приказен ли казах?! Приказките свършват ли щастливо...?!

     Веднъж, "Той" не дойде. Стоеше котето на входа на избата и чакаше наострило ушички да чуе познатите стъпки, впетило немигаши очички в далечината, дано го зърне. Остана да го чакацялата нощ на вън, и на другият ден , и още много, много дни наред...Така оклюмало главица го зърна. Вървеше по улицата, гордо вдигнал глава, вървеше, идваше към него.В ръцете си носеше нещо, приближаваше се и тогава то видя разкошна Персийска котка.Зарадва се, помисли, че това е подарък за него ,за да не му е тъжно и самонто когато "Него" го няма. Затича се, опра гальовно главица до кракът му, щастливо, че "Той" е тук. Очакваше, че ще го погали, ще му заговори, но "Той" просто го срита и продължи да върви, гордо понесъл безценният си товар.

     Сви се котето, наведе главица и бавно  се отправи към тъжното ъгълче, където всъшност бе мястото му...